Училищният психолог съветва

омразата

Преди няколко дни, докато се возех в автобуса станах свидетел на следната случка – възрастна жена с торби се качва в рейса и се опитва да се придвижи навътре, докато момче на видима възраст 16-17 години е застанало на пътя й, и не си прави особен труд да направи път. Последва обмяна на грозни реплики и от двете страни, бутане с ръце и лакти и т.н. Гледка, която за съжаление се е превърнала в нещо съвсем нормално и на никой не му прави печатление. Пътниците в този автобус не правеха изключение. Всеки си гледаше през прозореца и се правеше, че нищо особено не се случва. Това ме накара да се замисля, от къде наистина се е събрала толкова омраза във всички нас? Защо вече на никой не прави впечатление, че възрастна жена, която би трябвало да дава пример на младите с държание и възпитание, ругае и се бута с лакти, докато младият човек, който би трябвало да се отнася с уважение към по-възрастните седи като непукист и не остава назад с грозните реплики? Сякаш всички сме се привърнали в някакви хищни животни, които се стремят да оцелеят чрез омраза един към друг.

„Момичета пребиват съученичка”, „13 годишно момче в болница след побой”, „Пенсионерка пребита за 100 лв” - заглавия, които ежедневно могат да се прочетат във вестниците. А, за жалост, на нас не ни трябват вестници, за да научим такива неща. Независимо дали сме в училище, на работа или на улицата, всеки ден се сблъскваме с омразни погледи, псувни и т.н. Вече не ме очудва когато видя третокласници да се псуват на майка и употребяват думи, които дори и аз ги нямам в речника си. Пък и то как да не ги употребяват?! Като че ли за „готини” се приемат момчетата и момичетата, които се правят на отворени, пушат, пият и не им дреме да напсуват учителката. А тези, които не се държат така се приемат за „задръстени”. За да стигнеш до училище биваш наруган безброй пъти: от бабата в рейса, която бърза за пазар и на която ученическата ти чанта пречи адски много; от шофьора на кола, който бърза страшно много и не може да изчака да пресечеш; от шофьора на автобус, който няма дребни да ти върне; от по-големите, които си търсят начин за забавление и т.н. Дори в магазини и заведения където би трябвало да се отнасят любезно с теб срещаш намусени и изнервени продавачки, за които усмивката и думи като „здравейте” и „благодаря” сякаш са някви чужди изрази, които не влизат в употреба.

Та се питам, наистина ли сме такива?! Наистина ли се ненавиждаме толкова един друг и свикнали ли сме вече да живеем така с омраза навсякъде около нас? Нека се опитаме поне малко да сме по-сърдечни. Понякога дори една усмивка от непознат на улицата е достатъчна да оправи настроението на човек... а тази усмивка трябва да дойде от нас!

Рубриката изготви Д.Глюдженова